Рожденник съм днес.
И се замислих за поколението ми.
Роден съм в разпадащия се Съветски съюз.
Израснах в тежките 90-те.
През 2003 г. дойдох сам самичък в България. Тогава – непозната страна, но родна нация. Днес – втора родина. Или първа – зависи от гледната точка.
Съпричастен с Майдана 2004.
Минах през кризата през 2008.
Станах свидетел на войната срещу Украйна от 2014.
Преживяхме COVID.
А сега живеем в нова реалност – войни, геополитически трусове и… началото на епохата на изкуствения интелект.
Ако има нещо типично за нашето поколение, то е, че комфортът никога не е бил нашата естествена среда.
Ние не просто излизаме от зоната на комфорт.
Ние някак си сме свикнали да живеем в зоната на дискомфорт.
И може би точно това ни дава силата да продължаваме да създаваме, да строим и да търсим нови хоризонти.
Аз съм изключително благодарен на хората около мен.
На моето семейство.
На приятелите, колегите и партньорите.
Благодарение на вас мога да продължавам да търся нови граници.
Понякога буквално.
Буквално.
Вчера завърших един от най-тежките си велопреходи – 19 часа за 300+ км дистанция с 4000+ м положителна денивелация.
И сега – с интерес към следващото изпитание.